Старият път до замъка

Времето беше толкова приятно. Като никой път тук нямаше жива душа. Стария път, ах, този стар път. Той винаги представляваше интерес за новопостъпилите ученици, а и дори и за учениците в по-горен курс, но за Касандра това беше различно. Все пак тя беше израснала тук, в Хогуортс. Познаваше всички пътеки, всички коридори и всички завои, дори и със затворени очи знаеше накъде отива.
Стария път, помнеше го, още когато тя беше дошла в първи курс и пътят беше още нов. Това беше най-обичаното и място и винаги, когато можеше да излезе от замъка, идваше с още няколко ученика и те минаваха този път стотици пъти. Но последната година те го минаха за последно. Да, това беше най-тежката раздяла, да кажеш сбогом на детството си и да продължиш напред, загърбвайки всичко, което досега е имало значение за теб, всичко.
Въпреки всичките тези години, пътят не се беше променил, оставаше си все същия, само имаше малко бурени по краищата, но това нямаше значение.
В тишината, заобикалящата Муун се чу някакъв шум, който веднага спря мислите й и я върна в реалността. Шумът идваше точно зад гърба й. Шум от стъпки...

- И аз ,разбира се, я купих на момента. Как можех да пропусна такава промоция? - разказваше Тиа и махаше наляво-надясно кльощавата си длан. Анабел въздъхна с отегчение. Това момиче беше адски дразнещо и русокоската едва ли би траяла присъствието й, освен ако не беше чистокръвна. Да, знам, че това изглежда доста нагло, но Ана си беше такава - в компанията й трябваше да има само магьосници със смесена или чиста кръв. Изключения нямаше.
- Интересна история, Тиа, но ще трябва да ме извините за малко. Имам нужда от малко разходка. - усмихна се фалшиво Анабел и стана грациозно, като отмена няколко кичура коса. Най-накрая щеше да се отърве, дори и за няколко минути, от досадни разкази за намаленията в моловете и прекрасната нова колекция на Армани.
- Хей, ще додем с теб. Тъкмо... - понечи да каже едно рижаво момиче, но Бела хвърли убийствения си поглед и тя замлъкна. Всички, които общуваха с русокоската, знаеха, че този поглед означава, че момичето е на ръба на търпението си. Затова и всички се предаваха, преди да е станало късно и да станат “случайна“ жертва на гнева й.
Анабел вървеше бавно и оглеждаше всичко около себе си. Беше пристигнала едва преди няколко дни и бе разгледала само коридорите. Днес за първи път излезе и в двора на училището. Той бе доста просторен и имаше какви ли не пътеки, полянки и т.н. След близо десет минути лутане, момичето попадна на един път, обрасъл от всички страни с буйни бурени, който го обгръщаха като красива зелена рамка. Но не това направи особено впечатление на Ана. Само на няколко метра от нея стоеше една висока млада жена. Вероятно бе учителка, тъй като не приличаше на ученичка. Младата магьосница се зачуди за момент, тъй като мислеше, че всеки учител се готви за предстоящата година и пренарежда учебници в кабинета си. И все пак, тя реши да не бъде толкова груба и продължи да върви напред, докато не настигна жената.
- Добър ден! - поздрави я сковано Анабел и се усмихна насилствено.