Моста до Хогуортс

Беше някакси се надвесил от моста. Ръцете му минаваха през парапета и биваха пронизани от вятъра, който беше наистина ядосан по една или друга ненормална причина. Жалко беше , че слънцето не се показваше често, за да може светлата кожа на Оливър да почуни няколко единствени лъча светлина, които щяха да накарат бледият оттенък да не бъде толкова страшно светъл. И както и да е, нека се отместим от темата за кожата на Оливър. Ванденбург в момента се беше загледал в отсрещната гледка и се чудеше колко ли беше голямо пространството , върху което се разпологаше Хогуортс и околностите му. Беше тук вече три дена и за тези три дена си беше обещал да поразгледа. Засега беше видял единствено кабинетът, в който щеше да преподава, общата стая на Хафълпаф, на който беше ръководител и двора, разбира се, защото понякога се нуждаеше от чист въздух, задушен от праха, който можеше да се намери по книгите, останали след другите преподаватели по История на магията. Ванденбург наистина се опита да не докосва книгите, но след като се отказа от своята си забрана, той отвори една от тях. Поне двадесет и повече страница паднаха, най-нахалнпо откъснати или книгата просто беше забравена от много дълго време наред и се беше самоунищожила. Което беше наистина странно, при положение, че книгите, поне повечето в скромната библиотека на Ванденбург, се бяха запазили. А неговата скромна библиотека съдържаше ценни книги, коите беше ''случайно'' откраднал от местната библиотека. С това крадене не даваше никакъв пример на по-младите от него, не че се мислеше за стар. Предполагаше, че щеше да бъде един от най-младите учители тук, но не го притесняваше особено. Колкото по-близо до възрастта на учиниците си - толкова по-добре за отношенията между него и тези, които щеше да научи на няколко години и няколко по-важни събития от историята на Хогуортс, а и на цялата магия. Някой от тях все щеше да го слуша.
Пак усещаше вятъра и това не му доставяше особено удоволствие, като се приемеше факта, че беше наистина студено. Той беше облечен единствено по някакъв пуловер и яке, което не смяташе особено за топло. Но както и да е. Пуловерът си вършеше работата.
Оливър беше решил да си тръгва скоро, но по едно време Слънцето се появи от първоначално-изглеждащите сплъстени облаци. И сега светеше право в очите на Ванденбург.
Стъпки и лека вибрация по моста, което май не беше възможно, в предвид че той беше толкова масивен, че стъпките нито щяха да се чуят, нито да се усетят. Той се обърна в посока на идващите звуци, колкото и невъзможно да му се струваше, че чува нещо такова, а и вееше лек вятър, той щеше да разнесе звука.

Училището ми липсваше. Не самите учители или сградата,а по-скоро хубавите емоции. Различното сега щеше да е,че аз щях да съм от учителите.Нямаше да мога да подлудявам Филч,но все пак,дори така бях доволна,че се връщам тук.
Учебната година все още не беше започнала и затова още нямаше какво много да се прави тук. Затова просто обикалях из замъка. Може би беше леко странно,че се смеех сама,като се сещах за всичките глупости,които бяхме правили тук и,ако някой ме видеше със сигурност щеше да ме помисли за луда,но за сега нямаше жива душа. Доста си беше пусто преди началото на годината.
След,като обикалях няколко часа ми омръзна. Реших да отида на двора и да погледам в пространството.
В далечината мернах фигура на моста. Супер! Компания,а освен това и слънцето се появи иззад облаците. Този ден ставаше все по-хубав.
Тръгнах с бърза стъпка към моста,а малко след това непознатия се обърна. Явно и той беше усетил,че някой се приближава.
Забързах весело към него и казах с усмивка:
-Здравей.
Понякога приветливостта ми дразнеше хората,но пък не можех да се съобразявам с всички.

Ванденбург усети , че бе направо очарован от дружелюбността на жената, от усмивката й. Може би само тя притежаваше усмивка в такъв ден, дори и слънцето не искаше да се ухили весело , както често правеше, гледайки спокойните поляни на земята. Трудно бе да се каже, че Оливър също се бе усмихвал до момента - не нямаше желание за това, по-скоро би желал да намери някаква причина за тази негова усмивка. Само дето времето беше студено и се бе опасявал, че устните му щяха просто да замръзнат в една леко изкривена поза, която се смяташе за 'усмивка'. А всъщност беше прекрасно - това действие. Беше някак показно, че ти харесваш околната среда, човешкото общежитие около теб и му се радваш. Че ти си щастлив. Но според Ванденург една усмивка не правеше човека щастлив, той можеше като стъклена кукла да се смее, а вътрешно да изпитва страх, гняв, дори и тъга.
Но за да изглежда нормален, почти колкото бяха всички тук, да изглежда добре настроен към хората, по -скоро към другите учители ( каквато му изглеждаше жената ) , той реши, че кривнатите му устни щяха да издатдат желанието му за външен вид.
Той бе обърнал лице към жената, която идваше. Вървеше забързано, сякаш гонеше нещо и се опасяваше да не го изпусне. Изглеждаше уморена, сякаш бе вървяла дълго из студеното време. Изглеждаше щастлива, че слънцето й се радваше. И идваше насам.
Тя се приближи и поздрави Ванденбург, който бе заложил на усмивката ( кривнатите устни бяха неговата обичайна усмивка).
Забрави да поздрави. Или просто не сметна за необходимо.
-Вие сте на усмихнатото живо същество през целия ден досега - трябваше да прозвучи като комплимент. Дали беше така, остана за Оливър неясно. Но след малко се отказа да размишлява върху щастливата жена и това, че беше единствения човек, който той виждаше за целия ден и реши да се представи, както, предположи,правеха възрастните, добре възпитани хора. - Оливър Ванденбург - прозвуча силният немски акцент. Е, мъжът си мислеше, че е силен, той никога не бе разбрал, че говореше сравнително добре, като при някои думи ясно си проличаваше акцента.-А Вие трябва да сте...? - след малко се разнесе гласът му, отново и се удари сякаш в пода на моста. Той потрепери - моста- във въображението на Ванденбург.
Нека обобщим наблюденията на учителя досега. Филч не харесваше Ванденбург, а и самият Оливър не беше въодушевен от него. За сега нямаше много хора, а тези, които бяха из замъка , бяха учители. Учениците щяха да дойдат някъде на първия учебен ден и след това щеше да започнат уроците и проверяването на домашни и тестове. А и това не пречеше на Оливър.
Подаде ръката си напред.

Мъжът срещу мен явно не споделяше и половината от моето въодушевление,което не ми се видя чак толкова странно. Все пак не можеше всички да са като мен. А това,че съм най-усмихнатия човек за днес...не бях сигурна като какво да го приема. Комплимент,обида или просто отбелязване на фактите без да влага чак такъв смисъл.
Мъжът пристъпи леко напред и се представи,като Оливър Вандебург. Немският му акцент бе едва забележим,но веднага издаде фактът,че е чужденец. Странно,тук не канеха често чужденци да преподават,но явно си имаше и изключения. Самата аз съм родена в Испания,но въпреки това съм прекарала по-голямата част от съзнателния си живот в Англия. Но на тези размисли не им беше сега момента.
Сетих се,че доброто възпитание изисква и аз да се представя,чак когато той подаде ръка. Да,вярно,обичайните празни приказки при запознанство.
- Аз съм Доун Бенет,приятно ми е,Оливър. - казах с топъл и дружелюбен тон.
Обичах да се сприятелявам с хората и да ги развеселявам,въпреки,че не знаех до колко ще се получи с Оливър. Доколкото можех да преценя от няколко минутния ни разговор,ако изобщо можеше да се нарече така, мъжът до мен беше затворена личност и ,за разлика от мен,май не обичаше много да общува с околните. Лошо за него. Трябваше ми компания,не можех да прекарам остатъка от деня сама в този огромен замък или ,по-точно, не исках.
- Да не би да сте си загубил усмивката някъде в мъглата,по-рано днес?
Естествено въпросът ми беше по-скоро шеговит и със сигурност нямах намерението да го убидя или нещо такова. Просто усмивката,с която ме удостои ми се стори повече като насилено присвиване на устните.

Отново кривна устни и смигна с окото си , правейки онзи фасон, който казва ,,Опа,ами не знам.". А и тези странни физиономии , които се появяваха върху лицето на Ванденбург се бяха превърнали в неговата запазена марка. Както може би и други ,наистина дразнещи за околните, движения и настроения за него.Въпреки това този 'фасон' беше съвсем искрен и някъде настроението му започваше да се върти около него, увивайки се около кичурите коса, повявани от идващия вятър. мъглата сякаш ставаше по-гъста и въпреки това на Оливър му се беше сторило, че можеше да вижда през нея. След малко отпусна лицето си , облегна гърба си на парапоета на моста, като усети дори през якето си студения метал по кожата си. Или може би якето и дрехите му бяха хладни и придаваха такъв ефект.
Отново сложи ръцете си в джобовете, с надеждата, че щеше да получи малко топлина, но тази надежда се изпари секунди след цялото действие. Никога не чувстваше топлина от нищо и мразеше това, че постоянно му бе студено. Колко жалко, какъв мъж беше той.
-Опасявам се , че не мъглата е отнела усмивката ми. По-скоро фактът, че няма на кого да я показвам. Рядко виждам някой в замъка. Надявам се скоро да стане по-препълнено тук. Но може и мъглата да остане основната виновница за изчезването на настроението ми като цяло - каза всичко това с усмивка на устата, която се появи от никъде-то , но поне беше искренна, а не обичайно изкривяване на устните.-Но не мисля , че лошото време вие е повлияво, което е за похвала. Предполагам Вие сте учителка, греша ли? - накрая попита той, за да бъде сигурен.
Ванденбург продължаваше с тази учтивост, но предположи, че това беше едно нормално възпитание на учител, който досега не бе преподавал . Наистина беше работил за първи път като учител, като нещо дори. Но беше сметнал, че беше по-добър по История на магията,че можеше да обяснява интересно и да разказва всякакви истории, свързани с първончалната магия и великите магьосници, затова се беше решил да дойде в Англия.
Ванденбург рамаха ръка ниско пред себе си, подканвайки я да вървт по продължението на моста. Сега бяха едва в началото, а наред имаше доста стъпки за изминаване.

» Училище за магия и вълшебство "Хогуортс"